Мои работи

Очевидно аз имам привилегията да пиша първа в този отдел ... ^^ Засега ще постна един свой разказ. Тъй като е много дълъг, ще го пускам на няколко части. Надявам се да ви хареса. А ако имате някакви забележки и критики нямам нищо против да ги споделите. ;]

Злият дух

Беше летен ден като всички други – слънцето напичаше, по небето нямаше нито един облак, горещината бе нетърпима. Всичко живо се бе изпокрило на сянка или се разхлаждаше в малките потоци и вирчета. В Крайречкино обаче денят не беше съвсем обикновен. В селото цареше небивало оживление, каквото хората не бяха виждали от деситилетия насам. Причината за всичката тази бъркотия беше пристигането на една знатна гостенка. Тук от вчера се печаха бели погачи, пълнеха се кани и шишета с най-добрата ракия, малки бъклици с отлежало вино, а пернатите животни живееха в постоянен страх да не би да последват множеството си братя и сестри, които бяха жертвани за трапезата. Старите баби търчаха насам-натам и караха децата си да се изкъпят и почистят, жените не излизаха от кухните и къщите си, за да сготвят и почистят дома си подобаващо, а мъжете им помагаха с каквото могат.
- Казвам ви, тази жена ще ни донесе неприятности! – профъфли скептично баба Стана, която бе най- възрастна в селото. – Усещам го.
- О, я мълчи там, мамо, и да не съм те чула повече да говориш така! – леля Жана я скастри на момента. – Тя ще доведе със себе си и посетители на Крайречкино и вече няма да сме толкова отделени от света!
- Ще станем кору ... курор ... абе, как се казваше думата, Вичке? – попита в недоумение Мара, жената на кмета. – Е, триста гяволи ме взели, на езика ми е, пък не мога да се сетя! Пфу, пусто опустяло...
- Курортно селище. – отвърна спокойно Никола, който току-що бе влязъл. Младежът бе внук на кмета и затова бе ходил да учи в Пловдив и бе запознат с „модерното” както селяните наричаха новостите извън Крайречкино.
- На баба умното момче, то. Вижте как ги разбира тези неща! – Мара с гордост притисна до себе си младежа, който само се усмихна отегчено и я отблъсна нежно.
- Трябва да тръгвам, за да помогна на чичо Стефан, защото ей сега ми казаха, че е прекалил с радостта, че ще ни идва толкова важна гостенка и е ударил няколко гроздови. – Никола с бърза стъпка излезе от лятната кухня, за да избегне любопитството на жените.
Те се спогледаха въпростително и продължиха да се суетят около тенджерите и приготвянето на салатите, обсъждайки ковача Стефан и подробностите около мистериозното изчезване на дъщеря му.

„ Колко ли още остава?” си помисли отегчено Гергана и натисна педала на газта. От около час бе напуснала главния асфалтиран път и сега се опитваше да избегне дупките по разбитото шосе, което водеше към селото, където трябваше да отиде. Главният редактор й бе казал, че там ще е на спокойствие и ще може да довърши работата си без пречки. Тя съвсем не беше въодушевена от идеята, но трябваше да замине, за да се измъкне от многото журналисти, от шума и от всичко, което й пречеше да пише на спокойствие. Най-новата й книга, която трябваше да бъде готова до два месеца не бе завършена и от издателството правеха всичко възможно да спазят сроковете и да не разочароват феновете на най-продаваната българска писателка по света. Затова и бяха препоръчали на Гергана да отиде в Крайречкино и да си почине и съсредоточи, за да довърши дългоочакваното продължение на своята трилогия.
„ Трябва да се опита да отнеме царството на брат си, за да излезе наяве и лошата страна на нрава му” младата жена се наведе към жабката да извади един тефтер, за да запише идеята си. Тъкмо затова не можа да види огромните парчета стъкло по асфалта, към които тя опасно бързо приближаваше. Докато поглеждаше от време на време към пътя и към жабката едновременно, нещо изгърмя и Гергана започна да губи контрол над колата. Кормилото правеше почти каквото си поиска и тя не можеше да спре проклетият Опел. Колата се насочи към първите дървета от гората. Страшната скорост, с която летеше към един голям дъб накара жената да затвори очи.
„ Това беше” въздъхна тя. В този момент не изпитваше нито страх, нито ужас – беше като една голяма черна дупка. Знаеше, че все някога ще умре и смъртта не я плашеше. Когато я налегнеше меланхолия и черни мисли започнеха да нахлуват в съзнанието й, тя си повтаряше една мисъл, която бе прочела в „Клетниците” на Виктор Юго : „ Не е страшно да умреш, страшно е да не живееш”. И вместо от гърдите й да се изтръгне предсмъртен вик, тя се чу да казва тихо точно тази сентенция.
Изминаха няколко секунди, в които напрегнатото очакване от срещата със Смъртта ескалира и Гергана отвори очи. За нейна най-голяма изненада колата бе спряла по средата на една обширна поляна, а наоколо не се виждаше и жива душа.
- Нещо не е както трябва. – прошепна тя и бавно отвори вратата си.
Новите й кецове стъпиха на твърдата земя, а писателката се огледа с недоумение.
- Не е възможно! Аз трябваше да съм мъртва! – изумена каза тя.
- Съвсем възможно е. – й отвърна някакъв мелодичен глас.
Гергана се обърна стресната, само за да се окаже лице в лице с двете най-изумителни същества, които някога бе виждала. На гърба на чисто бял елен седеше девойка с неземна красота. Косите на момичето бяха златни като кехлибар, очите му сини като безоблачен ден, а кожата бяла като сняг. Тя грациозно слезе от благородното животно и започна да се приближава към писателката.
- Ти си елф! – възкликна стъписана Гергана.
Девойката се усмихна и поляната като че ли се обля със слънчеви лъчи.
- Така ме знаят по света, но предпочитам наименованието самодива, внушава някакво чувство за първичното, дивото и необяснимото.
- Самодива? Мислех, че ...
- Какво, мислеше че не съществуваме ли? Колко жалко. Писателка на фентъзи книги да не вярва в магията. – самодивата се засмя звънливо. – Но не съм тук за забавление. Моят приятел Белия иска да говори с теб.
Гергана стоеше в недоумение и поглеждаше ту към красавицата срещу себе си, ту към благородния елен до нея.
- Добре дошла в Пирин, девойко. – като от сън долетя гласа на елена.
- Ти можеш да говориш? – младата жена не можеше да разбере какво се случва. Преди минути мислеше, че ще умре, а сега водеше най-странния разговор на света.
- Разбира се, че мога. Аз съм Праотеца, защитника на вашия народ. – животното въздъхна. – Но нямам време за губене. Ти знаеш, че щеше да умреш, нали?
Писателката кимна едва.
- Аз и Златокоска те спасихме, но за този жест си има причина. – каза еленът, а самодивата се приближи още повече до Гергана. – Трябва да ни помогнеш.
Това вече накара жената да отвори уста в пълно недоумение. Какво всъщност ставаше тук? Може би сънуваше.
- От древни времена в тази планине живее Старецът. – започна еленът. – Най-старият обитател на Пирин. Той е огромен като великан и в миналото често го бъркаха с такъв. Но Старецът не е зъл, макар че погледът му може да е смъртоносен. Напротив, той се събужда на всеки три години и следи дали животът върви нормално и се грижи за природата и хората.
Гергана не можеше да проумее какво общо има с това.
- Преди време обаче, на върха на планината дойде зъл дух. Той преследваше дивеча и гнетеше всичко около себе си. Никой не смееше да се изправи срещу него. Единствено Старецът имаше силата да го победи. И винаги успяваше, но веднъж, когато спял в една огромна пещера, злият дух слязъл от своя връх и с приспивна билка упоил Пастира. От близкото село един поп разбрал, че нещо в гората не е наред. Въпреки че бил набожен християнин се досетил, че някакъв демон има пръст в това. Но той не вярвал в магически същества и не можел да види никой от нас. Затова отишъл сам до върха на планината, за да се пребори със злия дух. Демонът обаче го усетил и го победил като го превърнал в овен. От тогава насам, попът обикаля Поповото езеро и отказва да слезе, докато злия дух не бъде победен. – след като еленът приключи разказа си наведе глава и спокойно захрупа трева.
- Това ли беше всичко? – Гергана се чудеше каква бе целта на тази приказка.
- Преди да бъде привърнат в овен, попът обаче изрекъл проклятие срещу демона. То гласяло, че след време негов наследник ще се върне в Пирин и ще оттърве всички от злия дух. – продължи Златокоска.

Началото изглежда обещаващо. Чакам продължение.

Част 3

- Помощ! Който и да е! – извика в миг на отчаяние младата жена, макар да знаеше, че наоколо няма никой, който да й помогне.
Обаче се лъжеше. Едно друго създание чу зовът й и се затича да я спаси.
Изведнъж, като че ли от нищото, пред Гергана изникна огромен камък. В стремежа си да го заобиколи, колоко се може по-бързо, тя стъпи в една малка дупка и падна на земята. „Това вече наистина е края” този път с уплаха си помисли тя и остана да лежи върху тревата. Стъпките на караконджула ставаха все по близки. Младата жена имаше чувството, че му остават само няколко метра да я стигне и убие. Още три метра, два, един и край...
Всичко това се случваше с изключителна бързина, в рамките най-много 5-10 секунди. Настървено да улови плячката си, чудовището не бе усетило тичащото зад него животно. И тъкмо, когато звяра приближи падналата Гергана на врата му се хвърли спасителя на писателката. Той захапа здраво караконджула причинявайки му огромна болка. Създанието изквича ужасено и се затича в кръг. Чула вика на преследвача си, младата жена се обърна, за да види какво става. Пред очите й се разкри борбата между побеснелия звяр и сивия вълк, който се опитваше да надвие противника си. Само че, чудовището като че ли бе по-силно и успя да хвърли вълка настрани. Животното падна тежко на земята и се опита да се изправи, но не можа. Караконджулът ирзева победоносно и се затича към поваления вълк. В този момент Гергана се досети за писалката, който винаги държеше в джоба си. Тя я извади и се без много да му мисли се затича към звяра крещейки. Въпреки че стомахът й бе на топка, а гърлото й бе болезнено свито от страх, писателката не се поколеба нито за миг какво да направи. „Поне веднъж трябва да приличам на храбрите герои от книгите си. Пък и не мога да оставя вълкът да умре, той се опита да ме спаси” си помисли тя летейки срещу караконджула. Той се обърна стреснат от виковете й, и точно на време, за да може тя да забие писалката си в единственото му око. Съществото постоя няколко секунди на едно място и после без да издаде никакъв стон падна мъртво на земята. Жената се отпусна и седна на земята до него. Чувстваше огромно облекчение.
- Благодаря ти, че ме спаси. – вълкът се приближи до нея.
Гергана го погледна учудено и каза като на сън:
- Няма нужда да ми благодариш. Ти се опита да ме спасиш и аз ти връщам услугата.
Тънки вадички пот се стичаха по лицето й, а вената на слепоочието й пулсиреше бясно.
- Между другото се казвам Кумчо Вълчо.
Това вече беше прекалено. Писателката ококри очи и се вгледа в животното пред себе си. Тази информация й дойде в повече. Имаше чувството, че е част от някаква детска приказка, в която обаче нещата съвсем не са толкова забавни, колкото трябва.
- Ама ти, сериозно ли си ... ?
- От плът и кръв! Малко съм поостарял, но все още съм си аз. – отвърна с гордост вълкът и огледа с пренебрежение трупа на караконджула. – Май трябва да се махнем от тук, докато злия дух не е усетил какво сме сторили с този негов поданик.
Гергана кимна и стана с усилие.
- Виждам, че си изтощена, а май и гладна. – Кумчо Вълчо се огледа да не би от някъде да се появи още някой караконджул. – По-добре ела в моята бърлога. Тя е тук наблизо и там ще си в безопасност.
Вълкът тръгна напред, а жената го последва. Нима имаше друг избор? ...

- ... и така се озовах тук. – завърши разказа си Гергана завита в една овча кожа, която Кумчо Вълчо любезно й бе подарил.
- Интересно. – кимна вълкът – Ще ти помогна.
- Не е нужно, ако не искаш аз ...
- Искам. – прекъсна я той. – И без това, без мен няма да се справиш, аз мога да съм много полезен.
- Щом така си решил. - каза простичко Гергана и се облегна в единия край на пещарата, която служеше за дом на новия й спътник.
На другата сутрин времето бе ясно, но студено. Беше се спуснала лека мъгла, която се оказа, че не е никаква пречка за Гергана и Кумчо Вълчо. Те вървяха един до друг говорейки си за приказките, в които Вълчо бе представен като глупав и лош герой.
- Хората просто не могат да приемат, че някой може да е по-силен от тях и все търсят да препишат на някого лошите си качества. Аз не възразявам, че съм отрицателен герой, нали все някой трябва да е? Но понякога ми домъчнява, когато всички гледат към мен с такова пренебрежение.
- Да, но ти крадеш агнетата, влизаш в чужди къщи. Това не е много хубаво.
Вълчо въздъхна уморено.
- А когато човекът дойде в гората и започна да ни лови за храна, а после за пазачи? Когато вие навлязохте в нашите гори и заявихте, че това е ваша територия? Аз живея тук, както и всички мои братя. Ловуваме и се размножаваме. Така трябваше да е при вас, но вие хората сте ненаситни – винаги искате да притежавате всичко и да сте пълни господари. Не се задоволявате с това, което имате, докато не го изгубите. И в момента, когато колелото се завърти, вие си търсите виновен, че не е станало както вие искате и, че не сте успели да се радвате на това, което имате!
- Може би си прав. – отвърна Гергана замислено. – Ти си изключително мъдър.
- Ха, ха. – вълкът се засмя. – Просто съм обективен. По принцип съм голям веселяк, но ти повдигна тема, която въобще не предизвиква радост или щастие у мен.
- Извинявай. Повече няма. – каза тя. – След колко време ще стигнем?
- Ако имаме късмет до вечерта ще сме там. Знам пряк път.
- Чудесно, Вълчо! – възкликна жената и продължи уверено напред.
Гората около тях мълчеше като заспала. Широколистните дървета вече бяха доста оредели за сметка на боровете и елхите, които се срещаха все по-често. По земята бяхя нападали толкова много иглички, че образуваха огромен килим. Някъде далеч се обади сойка. Тъй като и двамата спътници бяха жадни, вълкът реши да се отклонят малко от пътя си и да пийнат малко вода. Гергана беше съгласна и го последва без колебание.
Вървяха известно време, докато не стигнаха едно малко поточе. Утолиха жаждата си и отново продължиха пътя към дома на злия дух.
Младата жена се чувстваше като нова. Като че ли беше върнала времето назад и сега живееше в спомените си, където искаше да срещне всички герои от приказките, които й някога четяха. И ето че сега получаваше шанса, за който копнееше цял живот. Детето в нея беше оживяло и не можеше да се нарадва на случващото се.
Вечерта се спусна бавно и неусетно, но двамата спътници не бяха стигнали до езерото.
- Къде е Поповото езеро? – попита най-накрая жената.
- Точно пред нас. – каза вълкът, изкачвайки един хълм.
В този момент пред очите на писателката се разкри величествена гледка – като огромен скъпоценен камък езерото отразяваше светлината на звездите и Луната. Някъде зад него в далечината се чуваха гръмотевици.
- Дома на демона. – каза мрачно Кумчо Вълчо.
- Хайде, напред! Трябва да събудим Старецът. – каза решително Гергана и започна да се спуска по склона.

Продължавай в същия дух. Става все по интересно. Пък ако се появи и рицар на черен кон ( това ми е един от любимите цветове ) още по добре.

Част 4

- Но те предупреждавам, че трябва да се пазим от таласъмите и караконджулите, тук има от тези гадове в изобилие. - промърмори вълкът следвайки я.
Наоколо всичко бе тъмно, а меката мъгла, която се стелеше навсякъде даваше допълнително прикритие на двамата приятели. Хълмът беше каменист и тихото придвижване беше изключително трудно. Гергана не беше свикнала да се катери където и да е било, и сега й се виждаше почти непоносима задача да слезе незабелязана до водата. Вълчо, от своя страна, само внимаваше да не събори някой камък, но иначе нямаше много проблеми със спускането. Двамата лъкатушеха между многото канари или пълзяха, когато излезеха на открито пространство. Лактите и колената на младата жена бяха ужулени от острите камъни. Но тя продължаваше напред. Нищо не можеше да я спре. Изведнъж изпука съчка.
- Залегни! – прошепна Кумчо Вълчо и се прикри в подножието на една канара.
Съвсем бързо писателката се шмугна в един храст и застана свита. Скоро усети ужасна миризма и видя пред себе си няколко единични крака, които сигурно бяха на караконджули, и няколко чифта крака, които сигурно бяха на таласъми.
- Ето къде се е скрило пиленцето! – изкиска се някако същество и махна няколко клона на храста.
Гергана стоеше като препарирана. Бяха я разкрили.
- Сега ще те заведем при нашия господар. – каза с писклив глас един таласъм и я бутна да върви напред.
Тя тръгна пред тях. Но изведнъж чу страшен вой и Вълчо изскочи от прикритието си. Той нападна настървено караконджулите, но този път те бяха многобройни и бързо го отблъснаха хвърляйки го към един огромен камък.
- Не! – извика жената и се затича да помогне на Кумчо Вълчо, но едно чудовище я удари в тила и всичко около нея потъна в мрак.

Гергана се разбуди от силен рев. Тя разтърка неразбиращо очите си и се огледа около себе си. Установи, че лежи по средата на огромна мраморна зала.
- Къде съм по дяволите? – промърмори тя, държейки се за врата. Болката беше убийтвена.
- В моите владения. – тя чу пред себе си някакъв глас.
Писателката стана и се втренчи пред себе си, но от мрака стелещ се навсякъде не можа да види нищо.
- Какво търсиш тук, жено? – долетя от същото място същия смразяващ глас.
- Изгубих се. – излъга наивно тя. Знаеше, че злият дух няма да й повярва, но искаше да спечели малко време, за да измисли как да се спаси.
- Лъжеш. – бе лаконичният отговор на демона.
„ Хайде, хайде мисли! Трябва да се спася на всяка цена!”
- Случи се инцидент с колата ми и зе залутах в планината. Помислих, че наблизо може би има хижа или курорт, или нещо подбно.
Изведнъж мракът започна да избледнява и пред Гергана се очерта огромен пиедестал, на който стоеше огромен бял трон. На трона седеше злия дух. Демонът беше като прозрачен, но в същото време и плътен. От очите му излизха сини пламъци. В дясната си ръка той държеше огромна сабя, по чиято дръжка бяха инкрустирани огромни диаманти и бисери.
- Тук няма хижи. – каза заплашително той и се наведе напред. – А как ще обясниш мъртвия ми караконджул?
Писателката се стъписа. Не можеше да се сети за нищо. В главата й препускаха всички хиляди мисли, които тя бе преписвала на свои герои от книгите, когато са в опасност, но нищо не можеше да помогне в този момент. Тя въздъхна изморена и отпусна безпомощно ръце пред себе си. „Сбогом, Кумчо Вълчо, сбогом бял елен, сбогом Златокоске, простете ми!” си каза отчаяно тя , когато се досети за цветето, което самодивата й беше подарила.
- Е? – демонът очакваше отговор, а търпението му очевидно се изчерпваше.
- Ами, не знам за какво говориш. Всъщност какво е това караконджул?
- Не си ли виждала? – засмя се злият дух. – Днес се срещна с няколко – единия, който уби, и другите, които те хванаха и доведоха тук.
- Това ли са? То беше тъмно и не видях никой от тях. А пък за мъртвото чудовище ... помислих, че е мечка. – Гергана започваше опасна игра.
Злият дух я погледна със смразяващия си поглед и после ехидно се усмихна.
- Ще ти дам шанс да видиш каракноджулите и таласъмите.
- Не вярвам в такива същества. Магия не съществува! – каза тя твърдо.
- О, ти празноглав човеко, нима не виждаш нищо? Целият живот е една магия, а съществата в него са магически. – демонът започваше да се ядосва.
- Докажи ми, че са магичски! Искам да видя всичките магически същества, които има в палата ти!
За няколко секунди настъпи пълна тишина, която се нарушаваше само от тежкото дишане на злия дух.
- Много добре. – отвърна на предизвикателството демонът.
Той стана от трона си и удари със сабята в земята. Разнесе се тъп звук, който обаче отекна навсякъде. Изминаха няколко минути , през които Гергана щеше да полудее. Ами ако подаръкът на самодивата не можеше наистина да й помогне? Групаво бе от нейна страна да кара злия дух да докара всички чудовища в залата. Вярно, че в началото планът беше тя да си разчисти пътя, и когато бяга навън да не я възпрепятстват стражите, но не бе помислила за реалната опасност ако всички тези същества я подгонеха наведнъж. Писателката се надяваше, че цветето ще я телепортира извън крепостта и няма да се налага да си има главоболия с злия дух и поданиците му.
- Ето ги моите слуги! – оповести доволен демонът, когато в огромната зала започнаха да се стичат стотици караконджули и таласъми.
Около жената се образува нещо като пръстен. А всяко свободно място бе заето от някое чудовище.
- Още ли не вярваш? – попита зловещо злият дух. Очевидно имаше нещо на ум.
- Беше прав. – каза Гергана сваляйки цветето от косата си, правейки се, че просто я оправя. – Всички ли са тук?
- Абсолютно всички, освен онези, които са прекалено далеч, за да се отзоват на призива ми, но и те може би ще дойдат след няколко часа.
Писателката се усмихна в знак на съгласие и започна да премята цветето в ръцете си. „Сега или никога!” си каза тя и откъсна червеното лисче. В първия момент не се случи нищо. Това съвсем я обезокуражи и тя се огледа уплашено около себе си. Тъкмо, когато вече си мислеше, че няма спасение за нея от някъде духна лек ветрец. След това над всички се спусна непрогледен мрак и гръмотевици затрещяха навсякъде.
- Какво става тук? Що за магия е това? – изкрещя разярен демонът.
Без много да се бави той стана от трона си и се стрелна към Гергана, за да я убие, но когато се приближи към нея чу ужасяващ рев и към него излетя кълбо огън. Злият дух изрева мощно и се отдръпна настарни, за да избегне пламъците. Когато обаче се вгледа към мястото, където преди стоеше жената замръзна от изумление. Тъмнината, която се беше спуснала сега избледняваше и демонът видя, че е лице в лице с огромно същество, което можеше съвсем спокойно да му съперничи по мощ.
- Качи се на гърба ми! – каза змеят на изумената писателка.
Без много да се бави тя се покатери върху огромния гущер и седна на извивката между врата и тялото му. Той изрева предупредително и пастта му изригна в пламъци, които изпържиха десетки таласъми и караконджули живи. После изпрати още едно кълбо огън към злия дух и мощно размаха крилете си. От силните струи въздух някои от поданиците на демона паднаха на земята. Спасителят на Гергана се издигна високо над главите на грозните същества и се отправи към огромната дупка на тавана на залата. Незнайно защо обаче злият дух не го последва, а остана на едно място.
Когато излязоха от двореца на демона, писателката присви очите си, заслепена от ярката лунна светлина. Щом свикна с заобикалящата я среда тя ги отвори и вдиша дълбоко чистия планински въздух.
- Добре ли си? – попита съществото под нея.
- По-добре не съм могла и да бъда.
- Защо демонът не ни последва? – тя беше озадачена.
- Защото не може да излиза от двореца си по пълнолуние. – отвърна спасителят й.
- Ти си дракон, нали? – се поинтересува жената.
Змеят изръмжа тихо и кацна до брега на езерото без да отговори на въпроса й.
- Вземи вода и после се върни тук.
Гергана въздъхна недоволно. Искаше й се да научи нещо повече, за това създание, но сега нямаше време за спорове, трябваше да налее вода и да я занесе на белия елен. Тя скочи от гърба на змея и тръгна с бързи стъпки към езерото. Беше изключително предпазлива, макар че знаеше, че слугите на злия дух няма да се появят от никъде. Тяприближи кристалните води на езерото и тъкмо свали мяха от себе си, когато чу, че змея изръмжа предупредително. Жената се обърна светкавично и за своя най-голяма почуда застана лице в лице с Кумчо Вълчо и някакъв овен.
- Вълчо, ти си добре! – извика тя и се спусна да го прегърне.
- Да, благодарение на това приятелче тук. – отвърна бодро той.
Гергана се отдръпна от животното и се вгледа в овена. Въпреки че си беше типичен представител на своя вид, нещо в очите му издаваше, че съвсем не е „нормален”.
- Ти си духът пазител! – прошепна тя. – Мой далечен дядо.
- Точно така. – каза той и погледна към Вълчо. – Вземи го със себе си на гърба на змея, когато тръгваш. А сега не се бави, а налей вода, за да събудиш Старецът по-бързо и да се отървем от този демон веднъж завинаги! – я подкани овенът и се обърна, за да си иде.
Тогава го спря гласът на жената:
- Но аз искам да те питам толкова много неща!
- Нямаме време за губене в сладки приказки. – каза спокойно той.
- Поне ми отговори на един въпрос.
Молбата в очите и гласа на Гергана очевидно трогна овена и той въздъхна:
- Питай.
- Какво ще стане с теб, когато убием злия дух?
- Ще си остана пазител на Поповото езеро. – усмихна се овенът благо и отново пое по пътя си. Скоро се изгуби в леката мъгла, а писателката не го видя никога повече.
- Мисля, че ще е добре да тръгваме. – предупреди я вълкът.
Гергана кимна одобрително и се обърна към езерото. Тя отоври мяха и бързо го напълни с вода. Нямаха нито секунда време за губене.
- Готова съм! – каза тържествено тя, тръгвайки към змея.
Кумчо Вълчо я последва. Когато наближиха огромното същество, вълкът с един скок се намери на гърбът му, а спътничката му не се забави да го последва.
- Знаеш къде да отидеш, нали? – въпросът на жената беше реторичен.

Дамз ... точно на българския фолклор се базира ... Не знам дали се е получила добре, но на мен си ми харесва ^^

Част 5

Без да каже нито дума змеят се вдигна във въздуха и се насочи към ниските части на планината. А на гърбът му Вълчо се притисна плътно към Гергана – от една страна, за да я топли, от друга, защото очевидно много се беше привързал към нея. Но вместо да си разкажат какво им се е случило, докато са били разделени, те предпочетоха да мълчат.
Докато летяха писателката изпитваше истинско блаженство. Винаги бе искала да може да лети и дори когато изпаднеше в прекалено откровение пред някой свой приятел, тя споделяше, че би искала да се превърне в птица. Но тогава това беше невъзможно. Вече не. Сега тя знаеше, че няма нищо невъзможно.
Пейзажите под змея, жената и вълка се сменяха непрестанно. Ту се редуваха голи скали обрасли само с мъх и лишеи, ту борови гори, ту тучни ливади. И сега всичката красота на природата на Пирин придобиваше необикновена мистичност и загадъчност, които бяха подчертавани от меката мъгла, която се стелеше навсякъде.
Изминаха два или три часа в пълно мълчание, което обаче беше нарушено внезапно от гласа на змея.
- Пристигнахме.
Гергана се надигна от гърба му и видя, че се снишава към една поляна. За нейна най-голяма радост там я чакаха белия елен и Златокоска. Писателката плесна с ръце и се засмя щастлива.
- Ето че успя! – извика радостна самодивата и се хвърли да помогне на двамата приятели да слязат. – Добре дошъл отново, Вълчо.
- Благодаря, Златокоске. – усмихна се Кумчо Вълчо. – Но май трябва да кажа, че заслугата е на тази девойка тук. – вълнението в гласа му не стана скрито за никого.
Гергана прегърна самодивата казвайки й:
- Не знам какво щях да правя ако без твоята помощ. Ако този дракон не се ... – тя обаче не можа да продължи прекъсната от Златокоска.
- Това не е никакъв дракон, а Змей Горянин!
Писателката се обърна към змея недоумявайки. Това ли беше страшното същество от приказките, което в повечето случаи отвличаше хората и добитъка им?!
- Той може да не ти е казал, тъй като не е много разговорлив. – прошепна през половин уста Вълчо.
- Стига с любезностите, кажи, носиш ли водата? – попита неспокойно еленът.
Гергана се усмихна и свали мяхът от себе си, подавайки го на благородното животно. Еленът го пое с рогата си и веднага изчезна в гората.
- Къде изчезна? – попита жената.
- Да събуди Старецът с живата вода, която му даде. – каза вълкът.
- Това е жива вода?
Самодивата се засмя звънко и затанцува около Гергана.
- Разбира се, че е жива вода. – каза тя. – Сега ще видиш какви чудеса върши тя.
Още преди да довърши думите си, гората закънтя от странен шум. Птиците уплашени започнаха да писукат, а много горски животни се стекоха на поляната, за да потърсят убежище при самодивата. Настана небивала олелия. И тогава се случи чудото. Над дърветата се надигна един огромен великан, който сигурно достигаше облаците. Бялата му брада беше покрита с листа и мъх. По огромните му ръце се спускаха дълги бели коси, които контрастираха ярко със зеланата му дреха.
- Това е Старецът! – прошепна Кумчо Вълчо.
Великанът дори не се огледа, тръгна към върха на злия дух. Съвсем скоро всички животни го последваха начело със Златокоска.
- Не ми се иска, но тук трябва да се разделим. – пророни тъжно вълкът. В сините му очи като че ли блестяха сълзи.
От някъде се появи белият елен и кимна потвърдително.
- Ти ни спаси, за което не можем да ти се отблагодарим подобаващо. Затова кажи какво искаш и ще ти го дадем!
Гергана се замисли. Каквото и да поискаше щеше да бъде нейно. Но докато беше сред тези магически същества тя беше научила нещо важно и то беше, че материалните богатства са временни. Затова тя щеше да поиска нещо, което никой друг не можеше да има, нещо към което се беше привързала.
- Може ли, когато идвам тук да се виждам с Кумчо Вълчо?
Еленът поклати положитлно глава и се приближи до нея.
- А сега заспивай. – прошепна той на писателката и тя падна на земята.
Сънят обгърна Гергана и тя потъна в блажена тъмнина...

- Събудете се! – извика някой и изля студна вода върху лицето на писателката.
Тя стреснато подскочи и се огледа. Намираше се в някаква стая заобиколена от хора, които я гледаха изучаващо и си шушукаха нещо. Хвана се за главата и се зачуди как беше попаднала тук. Където и да беше това „тук”.
- Къде съм?
- В Крайречкино, госпожице Георгиева.
Значи все пак беше стигнала до мястото, където трябваше да дойде.
- И как попаднах тук? – попита тя скептично.
- Аз Ви намерих. – каза един младеж и излезе напред. – Бяхте претърпели инцидент с колата си. – родължи той.
- А, да, спуканата гума. – промърмори Гергана. – Благодаря ви на всички за грижите. – усмихна се тя благо на селяните около нея. – Вече съм добре.
Те си отдъхната успокоени и започнаха да излизат един по един. Писателката тъкмо се надигна да стане, когато видя, че младежът, с когото беше говорила и още едно момиче се бяха спрели на вратата.
- Благодарим Ви, че ни спасихте от злия дух. – каза момичето и изчезна бързо след останалите.
Гергана остана с отворена уста. Не че не вярваше, че всичко беше истина, но просто не можеше да го осъзнае напълно.
- Не знам какво трябва да значи това, но по пътя на връщане срещнахме един вълк, който ни даде това за Вас. – каза Никола и се приближи до жената, поставяйки на шията й гердан с висулка във формата на малко вълче. – А, и още нещо. Не разбирам как сте спукала гума, след като колата Ви е напълно здрава. Когато казах инцидент си мислех, че сте заспала на волана.
Писателката кимна благодарствено и докосна вълчето на шията си. Никола се усмихна доволен и също излезе от стаята си. Тогава Гергана стана от леглото и се приближи до багажа си и започна да рови в него. След десет-минутна борба с много дрехи тя откри тетрадка с кожена подвързия и писалка закачена до нея. Тя ги взе и седна до прозореца, за да напише заглавието на новата си книга.
- Кой ли ще ми повярва, че съм приятелка с Кумчо Вълчо? – се запита на глас писателката и се засмя ...



Край :]