ТАЙНИЯТ ХРАМ (продължение на търсенето на младежа 2)

Без да каже и дума забракът замахна напред. Но естествено острието му срещна червената струя енергия излизаща от меча на Анидара. Той се изхили злокобно и се опита да използва Задушаване. Анидара успя да предвиди хода му и създаде енергиен щит около себе си. Той пое Силата насочена към нея.
- Последния път, когато се би, беше късмет, че противника ти не използваше Силата! - каза забракът. - Аз няма да ти го спестя!
- Толкова по-добре. - отвърна момичето и замахна към сита.
Той парира удара ловко и я отблъсна назад. Чу се остро изсвилкване. Явно част от публиката заложила на " Войт" беше недоволна. Анидара не каза нищо, а се съсредоточи и след миг изчезна. Всички се заоглеждаха изумени. Изведнъж всичко се скри в непрогледна мъгла и от гората едно дърво се изкорени и насочи към забракът. Той стоеше и гледаше без да може да каже нищо. Дървото се приближи до сита и застана до него.
- Какво по дяволите е това? - изруга той.
Изведнъж чу изсъскване на меч зад себе си и застана лице в лице с Анидара.
- Изненада! - извика тя и мечат й премина през лицето на забракът. Той зави от болка и се строполи на земята. Мъглата изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила, а дървото си остана там, където се беше вкоренило. Някои сити нададоха радостни възгласи и трагнаха да поздравяват "Войт". Той само се усмихваше и приемаше поздравите. Даже й тикнаха няколко кредита в ръцете. Това беше наградата й.
- Благодаря. - отвърна тя мрачно и се запъти към гората. Не искаше да губи нито минута повече.

Керел и Харпот достигнаха до лабораторията.
- Влизай вътре - изкомандва сита.
- Момент сър - каза Керел - От изпаренията нещо съм се разсеял и забравих за какво е нужна отровата. Ако ми припомните съм сигурен, че ще мога да я усъвършенствам.
- Не е твоя работа - отвърна Харпот. - И не мислех, че знаеш.
- Е, лейди Сендбара ми каза, но...
- Щом е така - отвърна ситът - явно ще трябва да ти припомня. Ще убием няколко стотин сенатори.
- Онези, които не са в добри отношения с джедаите, а после ще подхвърлим улики с-у съвета.
Това беше рискован ход, но успя.
- Точно така - кимна сита. - А сега влизай и се захващай за работа!
Джедаят влезе в лабораторията, а Харпот заключи след него. Evil or Very Mad

Анидара бързаше да стигне до кораба. Не искаше повече неприятности, затова използва Силата, за да стане невидима и да се придвижва по-бързо. Умението изглежда беше доста полезно.
- Къде е този кораб?! - ядоса се тя.
Търсеше го вече трети час, а не можеше да го намери. Сигналът от гривната ту се увеличаваше, ту отслабваше. На няколко пъти тя се беше приближила доста, но нещо винаги препречваше пътя й, за да стигне до Йосалмирито. Сега стоеше пред дълбока пропаст и гледаше безнадеждно към другата й страна. Може би щеше да прескочи като използва Силата? Беше рисковано. Но ако се върнеше щеше да се изгуби отново. По-добре да опита. Тя направи усилие и прескочи пропастта.
- Нищо работа! - усмихна се Анидара и продължи напред.
Сигналът от корабът се увеличаваше. След около половен час тя застана пред нубиянската яхта. Момичето я огледа доволно и тръгна да се качва на борда.
Едва пристъпи две-три крачки, когато чу зад себе си нечий глас:
- Знаеш ли какво правиш?
Тя се извъртя и видя пред себе си една жена. Дългата й сива коса се спускаше по раменете като сребъпен поток.
- А Вие сте? - момичето не знаеше какво да каже.
- Има много пътища към Тъмната страна. Не позволявай да пропаднеш към нея. Не позволявай сърцето ти да решава, там където трябва да решава разумът. - отвърна загадъчната жена.
Анидара я огледа скептично от горе до долу и изведнъж застина. Не беше ли това Сендбара?
- Не отговорихте на въпроса ми? - подкани я момичето.
- Коя съм или коя съм била няма значение. Но на теб не ти е нужно да знаеш имена. Те са просто названия. Коя си ти е по-важния въпрос. - среброкосата жена говореше бавно, все едно пред нея беше цялото време на света.
- Аз съм Анидара. - онвърна простичко падуанът.
- О, - жената се засмя за кратко. - Аз не те питах това. Аз те питах ... коя си всъщност?
Анидара застина за момент. Значи тя я питаше коя е всъщност. Тя си беше себе си. Но ... Това "но" остана висящо.
- Ето че виждам колебание в отговора ти. Не се безпокой, след време ще откриеш себе си.
Момичето мълчеше. Сендбара беше права. Тя не знаеше коя е всъщност. След отвличането на родителте й, след многото сменени учители през годините, след пътуванията из галактиката и сега това с Керел... Наистина не знаеше коя е.
- Отговорът е в теб. - кимна жената. - А знаеш ли кой е човекът, който пътува с теб? - попита изведнъж тя.
- Той е велик и могъщ джедай! - каза твърдо Анидара.
Сендбара се засмя.
- Джедай казваш ... Щом мислиш. А опознала ли си го? - въпросът уцели целта си.
- Не. - беше краткият отговор. Анидара беше срещнала джедая преди няклко дни.
- И си мислех така. Затова си помисли какво доверие му оказваш.
Момичето мълчеше.
- Можеш да оставиш Йосалмирито. Ще се погрижа той да си го получи обратно. А ти, ти можеш да тръгнеш да търсиш липсващото парче. Отиди на Ендор. Има един кораб, който ще е на твое разположение. Намира се на двайсетина метра от тук. Изборът е твой. Помни само, че ще намериш не само някакво парче от пъзел, ами и липсващо парче от себе си. - кимна Сендбара и изчезна.
Анидара стоеше и не знаеше какво да каже. Всичко това беше прекалено неочаквано и необикновено. От една страна искаше да тръгне, но от друга не можеше да остави Керел сам. " Не оставяй сърцето да решава, там където трябва разумът." ... Думите звучаха съвсем логични. Но тя можеше да тръгне и след като Керел се върнеше. Все пак той разчиташе на нея. Момичето се отдръпна от Йосалмирито и се отдалечи. Вървя няколко минути и пред нея изникна друг кораб. По-малък и доста по-различен. Анидара можеше ли да вярва на Сендбара? Тя не я беше наранила и й беше вдъхнала спокойствие. Приличаше й на човек, който е познавала преди години, но не може да си спомни добре. Момичето остана да стои пред кораба. Предстоеше й да вземе важно решение.

Керел хвърли един поглед наоколо. Намираше се в не много голяма стая. Празна, ако не се брои масата в средата. Единственият изход беше вратата от която бе влязъл. До имаше прозорече достатъчно широко, за да се се провре, но с решетки от кортозис. Вратата беше от същия материал. Джедаят се приближи до масата. Тя беше изпълнена с билки и колби с елексири. По време на многото си пътешествия из галактиката Керел беше натрупал обширни познания, които включваха и билкарство и затова безпогрешно определи част от билките като отровни, а другите служеха за лечение. Познанията му в химията пък бяха съвсем нищожни, но предположи, че и положението с елексирите е същото. Електронния бележник на масата потвърди подозренията му. Керел напъха част от лечебните билки в джоба си - другата бяха изгубили силата си и задейства холокрона. На него се виждаха майстор Сендбара с около 13 години по-млада и друга жена почити на същата възраст. В кадър се появи момиченце на около 3 годинки.
- Мамо - каза то.- Другата жена го взе в прегръдките си. Детето продължи :- Леля ше вечеля ли с нас?
- Няма да мога - отвърна джедайката. Момиченцето се нацупи. Сендбара продължи. Преди да тръгна искам да ти подаря нещо. Майката остави детето на земята, а Сендбара бръкна в туниката си и извади медалйон на връвчица. Той представлявеше луна и прикрепена към нея звезда и беше направен от дърво. Сендбара окачи медалйона на врата на детето, разроши черната му косичка и си тръгна...
Джедаят постоя минута - две и се зае да ущожава отровите. и елексирите следвайки указанията в дневника на Токсик. Това му отне близо 2 часа. Когато приключи се приближи към прозорчето и надникна, като използва силата за да подсили сетивата си. Навън нямаше никой. Керел извади комплект шперцове и се зае с вратата. След 5 минути отключи и излезе. Исползвайки силовата маскировка успя да се измъкне от лагера и се насочи към побърканото йосалмири. Трябваше да побърза. Сърцата на влюбените винаги усещат, когато любимия ( любимата) са в опасност. А сърцето на Керел усещаше, че Анидара е в сериозна опасност. Опасност криеща се в самата нея.

Да остане или да тръгне? Това беше въпросът, който Анидара трябваше да реши. От десет минути стоеше на едно и също място и не знаеше какво да направи. Изведнъж затвори очи и си представи една грозна картина от миналото си.
Тя и майка и седяха и правеха хартиени самолетчета, когато изведнъж баща й нахлу ранен и започна да крещи нещо на майка й.
- Изведи я от тук!
Жената взе детето в ръцете си и избърза към тайния изход. В този момент изтрещя граната и разби близката стена. Жената изпусна детето си и падна на земята. И след това мрак. Анидара не знаеше колко беше стояла така, но когато се събуди над нея се беше надвесил приятен на вид туилек, който й се усмихваше. Тя се почувства по-добре, но в същото време усети и огромна липса. Все едно някой беше откъснал парче от сърцето й.
И до днес я имаше тази празнина. И до днес момичето чуваше последните думи на баща си, и виждаше страха в очите на майка си. Те не я оставяха всяка вечер и макар, че никой не знаеше, Анидара всяка нощ преживяваше все един и същ ужас. А тя не искаше да се чувства повече така. Решението беше взето.
" ... Прости, че ще предам доверието ти, но чувствам, че трябва да отида. И не, няма да ти къжа къде отивам с надеждата да не си навличаш повече неприятности. " - това бяха последните редове на холограмата, която момичето остави на Керел в Йосалмирито. Тя знаеше, че той ще се оправи и ще се върне до кораба. На командното табло беше оставила гривничката, която джедаят й беше дал.
Файърспреят се издигна над джунглата на Явин 4. Анидара обожаваше да пилотира кораби - при това й се отдаваше прекалено добре. Тя зададе кординатите на Ендор и изчака няколко минути, докато корабът навлезе в космосът. Когато момичето излезе в открития космос тя натисна ръчката продължително и Файърспреят навлезе в хиперпространството. Само сред звездите Анидара се чувстваше совободна. На планетите усещаше някаква зависимост, но тук се чувстваше идеално.

Керел изгледа холрамата оставена му от Анидара. Въздъхна и се качи в йосалмирито. Яхтата плавно се издигна и нафлезе в открития космос. Без да чака покана Дисикс даде пълна мощ на хипердвигателите и побърканото йосалмири се устреми към Ендор. Модификациите направени по - кораба го бяха превърнали в един от най-бързите в галактиката. Керел никога не беше съжалявал за това, особено сега, когато трябваше да бърза. Въпросът беше дали ще стигне навреме. И дали любовта е достатъчна да спасиш някого от самия него.?