Да откриеш и приемеш себе си ( продължение на Тайния храм )

Анидара беше дочула разговора между Керел и сестра му и не й стана приятно от подхвърлянията на Мара, че е "влошил" вкусът си. Когато двамата с Андерал се справиха с нея, Анидара стоеше настрани без желание или намерение да се включва в битката. Те доведоха Мара в другия край на пещерата и седнаха край нея. Само Анидара стоеше права без никакво желание да се приближава повече до тъмната джедайка. Вярно, че и Андерал беше такъв, но той излъчваше нещо, което караше хората около него да разчитат на него ако се наложи. Не отблъскваше никого, докато тази тук беше като буца лед. тръпки полазиха по гърба на момичето. Нима Керел бе казал, че тя също бе отричала любовта? Ако това беше бъдещето на Анидара?! Тя тръсна глава, за да прогони тези мисли. Каза си, че тя не отрича нищо, а просто е против показността на тези чувства. Падаунът прибра светлинния си меч и остана вгледана в Мара. Тя стоеше като царица очаквайки подчинение. Момичето мълчеше. Смяташе да остави разпита в ръцете на Керел и Андерал.

Четиримата мълчаха.
- Ще говориш ли? - попита Керел. Сестра му обаче изсумтя презрително.
- Теб по - те бива с разпитите - обърна се той към Андерал. Аз пък май имах малко юма. Ще пробвам да приготвя серум на истината.
Джедаят се изправи и отиде до багажа си...

Padawan Брой мнения : 31 Join date : 20.06.2008

Андерал седна до Мара и извади лазерния й меч. Включи го и острието му изсъска.
- Виждам, че все още си падаш по по-дългите остриета. - каза той насмешливо.
Жената не отвърна нищо- И действително мечът й не беше от стандартнита, а този с по-дълъг енергиен лъч.
- Е, добре. - той огледа острието още веднъж. - Ще си говорим ли нормално?
Тъмната джедайка мълчеше упорито.
- Също като теб е, Керел. - поклати глава Андерал. - Упорита.
Русокосата не каза нищо.
- Мечът наистина е хубав. - констатира тъмният джедай и за секунди приближи острието опасно близо до врата на жената.
Тя преглътна шумно. Очевидно не се съмняваше, че тъмният джедай може да й отреже главата ако се наложи.
- Още ли си ми сърдита, че те оставих на кораба? - попита той. - Преживей го.
Андерал се ухили. Преди време бяха заедно с мара на мисия, но някой тъпак повреди системите на кораба и тъмният джедай трябваше да бяга. Искаше му се да вземе Мара с него, но тя се беше отделила на някъде и се правеше не героиня, че може да се справи без него.
- Как можа да ме оставиш?! Не ти ли стига акъл?! - тя изведнъж се разбесня.
- Спокойно де. - Андерал не отлепяше меча от гърлото й.
Тя започна да диша тежко - сигурен знак, че се ядосва.
- Та как ни намери? - попита накрая тъмният джедай.
Мара го изгледа злобно.
- Само да се освобода ще теи видя сметката! - изсъска тя.
- Е, може ли пред собствения си брат да ми правиш намеци. - Андерал се засмя.
В другия край на пещерата Керел също се усмихна. Анидара пък стоеше мирно и не обелваше и думичка. Лицето й беше придобило каменно изражение и не показваше какво чувства или мисли момичето.
- Намерих те, защото искам да си отмъстя, че ме остави!
- Знаех, че ме обичаш, но да преминеш половината Вселена, за да се съберем, направо съм поласкан. - Андерал нямаше граници.
- А за короната разбрах случайно, ако я взема ще те унищожа!
Тъмният джедай кимна разбиращо. Явно той беше човекът, в който Мара се беше влюбила, но тъй като това беше в разрез с принципите й се опитваше да го премахне, а така и любовта си към него. Или поне така предполагаше.
- Дакари, сестра ти си изпя всичко. - тъмният джедай придоби сериозна физиономия. - Какво ще я правим?

Керел се замисли за малко и извади от раницата си чифт белезници.
- Прекалено опасна е, да я мъкнем с нас, а и ще ни бави - отвърна той и закопча ръцете на сестра си зад гърба й, а за по-сигурно ги и завърза
- Ще й отрежа ръцете, после ще я обеся на червата й, а ти ще гледаш! -процеди Мара вторачена в Анидара. - После ще ти отсека главата! На Андерал също!
Керел я изрита с коляно в бъбреците.
- Нараниш ли я - изсъска той - ще се молиш глутница гладни ранкори да се бият за теб.
Тъмната джедайка млъкна после пак се обади:
- Като спомена ранкори, тая малко прилича на една от робините на Джаба. Но като се има предвид как ги наказва... - и се изхили.
Керел приключи с връзването и я натисна в една точка на врата. Мара се свлече в безсъзнание. Навън слънцето изгряваше
- Да вървим! - каза джедаят насочвайки се към изхода на пещерата.

Анидара наблюдаваше цялата случка безмълвно. Толкова много злоба се бе насъбрала в жената, че чак заплашваше брат си. Момичето поклати разтревожено глава, защо толкова много джедаи разбираха грешно всичко?!
- Нима ще я оставим тук? - поинтересува се момичето.
- Няма да ни пречи. - каза Андерал.
- По-добре ще й е тук. - допълни Керел.
- Ами ако Сендбара я открие?
Двамата мъжа се изгледаха изпитателно. Анидара имаше право. Ако Сендбара я откриеше можеше да стане напечено.
- Оставете й поне меча. - помоли ги момичето.
Въпреки, че Мара беше наговорила куп обиди и заплахи по адрес на Анидара, тя нямше желание да става като нея, затова й пожела да направи нещо добро въпреки лошото държание на русокосата.

Керел постоя няколко мига в размисъл.
- Добре - каза той след малко. - Ще й оставим меча. Но пък ще я лишим от нещо друго - ухили се. От панталоните й Включително бикините . Андерал, ако не възразяваш би ли свършил тая работа? Само внимавай къде бараш!
Няколко минути по-късно гащите на Мара бяха свалени, а тримата вървяха по пътя си.

Анидара не можа да възприеме предложението на Керел, но не се въпротиви. Все пак сестра му не се беше стеснявала да я обижда най-нагло и да заплашва всички. Тогава в съзнанието й изникна джедайския кодекс - "Няма емоция, има покой." Анидара прочисти съзнанието си от чувствата, които бе изпитала в пещерата. Разбра, че е постъпила грешно отдавайки се на отрицателната емоция спрямо Мара, както и цупенето, че Керел я е подценил. Не трябваше да се прави така. Момичето се изравни с джедая и му каза тихичко :
- Извинявам се за сцената в пещерата.
После отново зае мястото си зад него и потъна в мълчалив размисъл. Някъде от страни Андерал наблюдаваше за някакви следи или засади. Сега, когато Сендбара беше по петите им и сигурно беше ядосана заради жертвите, които беше дала, щяха да си имат доста неприятности.

Керел се беше замислил за семейството си. Дакари бяха силна престъпна фамилия, но макар и по свой начин имаха чест. Бяха се отрекли от Мара след като преди близо 3 години пусна отровен газ в една детска градина. Все пак се интересуваха от нея. Керел реши да се обади на Дисикс и по него да им прати съобщение. Точно тогава Анидара се изравни с него и му каза:
- Извинявам се за случката в пещерата.
След това поизостана. Джедаят се свърза с дроида и му нареди да препрати съобщението до Набу. После забави крачка и се изравни с Анидара
- На твоята възраст и аз понякога се държах така. А и ти извинявай, че те подцених. Все още сме приятели, нали? - Момичето се усмихна, кимвайки утвърдително. - И не обръщай внимание на обидите на Мара.
Продължиха да вървят. Ако се движеха със същото темпо щеха да стигнат до планините на другия ден по обед.

Времето беше мрачно, дори влажно, което в допълнение от гъстите корони на дърветата придаваше на всичко по-тайнствен вид. Във всяко едно храстче, всяко едно изшумоляване, Анидара виждаше някой сит, звяр или дори Сендбара. Дългите сенки от дънерите на вековните борове, ели и тук-там дъбове ставаха за идеално прикритие на някой неприятел. Въпреки тревогата си, Анидара не усещаше нищо през Силата. Нито шепот, нито дори някакъв обезпокоителен шум. Това беше необичайно. Все пак толкова много чувствителни имаше наоколо, нямаше как да не създават ехо.
- Керел, разкажи ми повече за себе си.
Момичето се опита да прогони предишните мисли от съзнанието си. Сега й беше хрумнало, че почти не познава джедаят до себе си. Искаше да знае нещо повече за него. Някак го чувставаше близък ... прекалено близък може би.

- Откъде да започна. Роден съм на Набу. Имам Баща и двама по-големи братя, а чрез тях вече и трима племеници. Освен тях и две сестри близначки на твоята възраст. А Мара вече я познаваш.
- А как стана джедай?
- Когато бях на 5 на Набу се появи един забрак. Казваше се Као Дай и беше рицар джедай. Той откри, че съм чувствителен към Силата и ме взе за падауан. С него прекарах близо 15 години. Преди 6 години, точно на 20 ми рожден ден се сблъскахме с петима тъмни джедаи. Това стана близо до пещерата, където преспахме. След битката оцеляхме само аз и водача на тъмните, а мен ме посветиха в рицарство.
Що се отнася до убиеца на учителя ми той умря съвсем наскоро заедно с две туйлечки близначки, едната я уби ти.
- Имаш предвид?...
- Точно те - кимна джедаят и продължи:
- Не знам дали защото ме откриха по-късно, все пак повечето деца попадат в храма на около годинка, дали от общуването ми с Као Дай и учителката му - Сендбара - вмъкна момичето - или по друга причина, но винаги съм мислил, че джедаят трябва да знае корените си и да подържа връзка със семейството си. Както и че емоциите трябва ако не искаме да пропаднем към тъмната страна да се показват, а не да се подтискат. Е, освен омразата или похотта и ревносттта. Само, че трябва да умеем да ги контролираме и да ги показваме в подходящ момент. Не върви например да се смееш, на погребение. Като стана дума за семейства вярвам, че джедаят трябва да има право да има свое. Но никога не съм мислил за такова и се задоволявах с кратки връзки, за което 1-2 пъти ме мъмреха от съвета. Не съм мислил, докато не те срещнах. Да, обещах, че ще ти бъда приятел, но не и, че няма да опитам да хм подобря положението. Ако темата ти е неприятна спираме да говорим по нея. ( На ума си:" Поне засега") Ако искаш да знаеш още нещо питай.

"Може би не ми я неприятна. Всъщност какво си мисля и аз?! Нямам отношение по темата "
Анидара се усмихна:
- Не, нямам нищо против да говорим за това, но не мисля, че е времето и мястото.
Тя погледна към Андерал, който вървеше ту от едната, ту от другата страна на пътеката. Имаха по-важна мисия от тази да говорят за чувствата си. Първо, Сендбара беше по следите им, след това Мара, а накрая и самият Андерал. Сега се държеше добре и не създаваше проблеми, но Анидара беше сигурна, че опре ли до въпроса кой да вземе парчето, той няма да стои безучастен.
Изведнъж някъде в гората се чу ужасяващ рев на огромно животно.
- Дано не приближава към нас. - прошпна Анидара ...

Мара отвори очи. Веднага в погледа й се наби липсата на долни дрехи, а от устата й излезе куп ругатни, най - вече по адрес на брат й. Беше сигурна, че взетите панталони са негова идея. Очите на тъмната джедайка попаднаха на меча й. Успя да го настрои на минимална мощност и използвайки и Силата се отърва от въжето и белезниците. След това отново използва силата да излекува нараняванията си, които и без друго не бяха сериозни, върна настройките на меча и излезе от пещерата. Вънка обаче се сблъска със Сендбара и група сити.
- Майстор Сендбара ?
- Сега съм лейди Сендбара - поправи я последната. - Виждам, че си срещнала брат си.
- Ще го - убия. И него и оная малка...
- Нищо такова няма да правиш! - строго я прекъсна Сендбара. Поне докато не ни заведат до короната. Така ще вземем две парчета наведнъж.
- Две ли? - попита Мара

В това време пътуването на тримата бе смутено от рева на някакво огромно животно.
- Дано не идва към нас - промълви Анидара
Напразно. Ревът се повтори и този път по-близо

- По дяволите, дори животните не искат да вземем парчето! - измърмори Анидара.
Керел я изгледа недоумяващо. Преди говореше за въздържане на емоциите, а сега дори изразяваше своито гласно.
Ревът на животното се увеличаваше. Момичето извади светлинния си меч и енергийното острие просъска по познатия начин. Андерал беше изчезнал на някъде, а Керел стоеше мирно.
"Може би ще използва Силата срещу животното?"
Въпреки това, те все още не знаеха какво ги приближава. Можеше да е всичко - голямо или не чак толкова голямо. Въпрос на късмет. А те нямаха късмет - първо Сендбара, после и Мара. Ако трябваше да се доверяват на късмета си, навярно не биха стигнали далеч.
Ревът отново достигна до тях. Този път още по-близо.

- Две ли? - недоумяващо попита Мара
- Да две. Вече имат едно. Освен това вместо да умират по добре да ги привлечем.
- Да ги привлечем казваш - замисли се Мара. - Може и да стане. А ако не успеем?
- Ако не ще минем на резервния вариант - отвърна Сендбара.
- Искам момичето за мен. И ми трябват панталони.
- Дайте й някакви - нареди Сендбара

На пътеката излезе животно. Приличаше на огромен вълк, но от устата му стърчаха глигански бивни. И определено беше ядосано. Керел се присегна със Силата и прати на глиговълка желание за дрямка. Животното спря на 10м. от тях и...

Padawan Брой мнения : 31 Join date : 20.06.2008

И Андерал се появи като от нищото. Винаги беше мислил, че частта с изненадата е изключително важна. Но не да изненадаш само противника си, ами и своите. Това доставяше допълнително удоволствие и удовлетворение.
- Вървете, аз ще се погрежа за него.
Те не го послушаха. Анидара се затича да посече животното, но не успя. Кожата му беше изключително здрава и тя едва го рани. Керел продължаваше да използва Силата и животното дремеше.
- Предупредих те. - тъмният джедай също използва Силата.
Животното започна да се души и да квичи ужасено. Постепенно се вдигаше от земята, увисвайки с консувулни помръдвания на крайниците.
- Отвратително. - прошепна момичето и се отдалечи.
Андерал не каза нищо. След минути глиговълкът беше мъртъв. Тъмният го пусна на земята и отново се отправи към гората. Да дебне в страни от пътя беше неговата специалност и смяташе, че така ще е по-полезен.
"Сендбара и Мара са заедно. Имат със себе си цели гарнизони със сити, а ние сме трима. Не е ли по-разумно да премина на печалившата страна? Не, Дакари и Анидара ще вземат парчето, сигурен съм, и ако съм убедителен и честен ще ми го дадат, за да предотвратя катастрофата."
Той вървеше бавно и внимателно.
"Всъщност от кога съм станал толкова добър?"
Тъмният джедай се засмя кратко. Въпросът бе от кога не беше толкова лош...

Керел отиде до трупа на животното и го огледа. Оказа се млада женска. След това продължиха по пътя си - Анидара и Керел по пътеката, а Андерал някъде втрани. Следващите три часа преминаха спокойно, а Керел разказа няколко напълно прилични вица, когато...

Когато Андира спря внезапно. Закова се на място и не помръдна повече. Сякаш вече не беше тук.
" - Ей, защо не поиграеш с леля?
- Леля ... ти с мене искаш ли играеш? - попита малко момиченце.
- Разбира се.
Една много красива жена повдигна малката кукла на момиченцето във въздуха незнайно как. То изръкопляска с ръце и се засмя.
- Мамо, леля прави фокуси.
Майката взе детето в ръце и се усмихна неуверено.
- Това не беше ли забранено? - попита тя неуверено.
Лелята се усмихна и отново вдигна куклата от пода с едно движение на ръката.
- За Силата няма забрани.
Майката остави детето си отново на земята и отиде да донесе вечерята. Изведнъж лицето на лелята остаря значително, придоби зловещ вид, а малкото момиченце придоби вида на Анидара.
- Ела, при мен! - каза тихо Сендбара.
- Никога. - отвърна Анидара.
Лелята се изсмя кратко и сухо :
- Това е съдбата ти. Скоро ще ме последваш. "
И видението изчезна също толкова внезапно, както се беше появило. Момичето седна шумно посред пътеката и зарови лице в шепите си. Не плачеше, но изпитваше истински ужас от видяното.

Анидара изведнъж спря, седна на пътеката и закри лицето си с шепи.
Някъде на прилично разтояние зад тях Сендбара се засмя:
- Съвсем скоро ще дойдете при мен. Съвсем скоро!
Керел клекна до момичето и сложи ръка на рамото й.
- Ей, какво става? - попита нежно той. С нещо мога ли да ти помогна?

Анидара се чувставше ужасно. Сендбара очевидно беше решила да я тормози с видения и спомени, чрез които да я привлече на Тъмната страна. Тя усети Керел да се приближава до нея и да я пита нещо, но тя не разбра точно какво. По интонацията усети, че е загрижен. Момичето вдигна глава и го погледна :
- Защо? Защо тормози точно мен? С какво ще съм й полезна аз?
Нямаше отговори на тези въпроси, а така отчаяно се нуждаеше да ги намери ...

Керел седна до момичето.
- Е ти имаш потенциал в силата. Ако успее да я насочи към тъмната страна... Макар, че доколкото познавам Сендбара сигурно иска и двама ни. Даже тримата, макар, че Андерал вече е тъмен. Чудя се за мен какво ли е подготвила.
Двамата поседяха още една - две минути после джедаят се изправи и й подаде ръка. Копнееше да я погали, да я прегърне, да я целуне, но точно сега не беше много удачно.
- Продължаваме ли? - попита той.

Padawan Брой мнения : 31 Join date : 20.06.2008

Тъмният джедай наблюдаваше всичко от страни. Беше трудно да прецени за какво става въпрос, но усети, че някой оказва натиск на Андира да се присъедини към него. Можеше да се обзаложи, че е Сендабара - тя обичаше да прилага умствени трикове. За радост на Андерал те вече не му действаха и той напълно се беше освободил от крехката им умствена връзка. Естествено, той можеше да я усети почти винаги, но тя него не.
- Тя е такава. Щом реши, че нещо ще е нейно прави всичко възможно, за да го получи.
Анидара и Керел го погледнаха. Тъмният джедай се беше загледал някъде на изток.
- Опита се да се свърже с мен, да ме поквари с разбиранията си, но аз се възпротивих.
Беше настанало пълно мълчание.
- Вярвай в принципите си, за да я надвиеш. Аз така успях.
Той кимна неволно и се обърна към Анидара :
- Тя не иска мен. Иска вас двамата. Аз съм бита карта за нея - собствения й провал, който не иска да вижда никога. Докато вие имате специална връзка, която тя иска да разруши. Също както са разрушили нейната. Не може да гледа любов, приятелство или нещо подобно, защото са й отнели семейството. А пък и никога не е обичала. Просто злобна старица, която е доста самотна, но и доста могъща.
Андерал потупа момичето по рамото :
- Хайде, има време, за да се научиш да й се противопоставяш. Но сега имаме мисия и не искаме тази вещица да ни изпревари, нали?

Керел погледна Андерал. Беше му благодарен, че опитва да помогне на Анидара. Макар да не разбираше защо тъмен джедай ще иска да задържи някого към светлата страна. Освен ако самият Андерал не опитваше да се върне към нея.

В това време един ранен сит излезе от гората и застана пред Сендбара с наведена глава и притискащ ранената си ръка.
- Лейди Сендбара, попаднахме на еуокски капани. Само аз оцелях.
- Мара, би ли се погрижила за него? -обърна се Сендбара към русата.
Последната използва силата и удуши провинилия се. Ситите оставиха трупа и тръгнаха без много да бързат.

Анидара изгледа Андерал неразбиращо. Думите му подхождаха повече на джедай, от колкото на човек като него - тъмен. Не беше очаквала да чуе нещо подобно от него, но ето че той я изненада. В думите му имаше доза истина - трябваше да вярва в принципите си и себе си, който и да е, и щеше да е себе си. Тази мисъл я окуражи и тя се изправи бавно.
- Мисля, че няма никакъв шанс да вземе парчето!
Момичето се усмихна топло на Керел. Нещо, което мислеше, че не бива да прави. Сега, когато тъмният джедай й беше казал всичко това се чувстваше някак променена. Сякаш наистина бе открила нещо много важно за себе си.
"Не е важно миналото ми, а това което съм сега!"
Сендбара я беше пратила тук, за да опита да открие парчето корона, докато се лута от Светлата към Тъмната страна, за да разбере коя е всъщност. Но не беше предвидила факта, че тъмният джедай ще е тук и само с няколко изречения ще й покаже истинската гледна точка на нещата.
- Керел, не знаеш ли някой пряк път? На всяка цена трябва да стигнем бързо до парчето!

- По една случайност да - отвърна джедаят. - Само дето е доста по - труден, но ако искаме още преднина, ще трябва да го използваме. Да вървим.
Тримата оставиха пътеката и навлязоха навътре в гората. След няколко часа бърз ход, като си помагаха и със силата и с мечовете достигнаха до брега на река.
- Трябва да я прекосим - обясни Керел. После трябва да тръгнем срещу течението и ще стигнем планината точно под пещерата с короната. Тогава ще трябва да се катерим. А за вътре, не знам. Пещерата със сигурност е пропита с тъмната страна, но дали заради короната или по принцип - вдигна рамене. - Скоро ще се стъмни. Сега ли да минем на другия бряг или да нощуваме тук?

Padawan Брой мнения : 31 Join date : 20.06.2008

Андерал се огледа. Местноста не беше безопасна, но трябваше да преминат от другата страна, за да наберат преднина пред Сендбара. Все пак тя трябваше да прехвърли няколко отряда сити, докато те бяха само трима.
"Само трима. Имаме ли въобще шанс?"
- По-добре да преминем на другия бряг, ще ги забавим.
Тримата тръгнаха внимателно през един близък брод. Тъмният джедай едва не падна във водата няколко пъти, но успя да запази равновесие. На два пъти дори стъпи леко в реката, но нищо повече. Тримата се озоваха сред още по-гъста растителност.
- Всъщност, мога ли да попитам защо търсите короната? Какви са подбудите ви? Смисъл не може да е само мисия от джедаите, пък не ми приличате на падауан и учител?
Андерал не беше от най-любопитните, но обичаше да знае с кого си има работа. Досега се беше убедил, че са честни хора, но това не значеше много. Не и тук, където всяка една погрешна стъпка може да се окаже фатална.